Симона Мирчева и мобилния телефон

  Тя си припомня как мобилният телефон промени пейзажа около нас и го препълни с културни и времеви аномалии. Класическите филмови кадри, снимани в телефонни кабини с герой, погълнат от своя разговор дотам, че не му пука за озверялата от чакане тълпа навън, отдавна са в историята. Актуални са киноразговорите по мобилени телефони, но най-секси е, когато по някаква причина разговорът не може да се състои. Както беше в отворения финал на- Два димящи дула: героят се кани да пусне сака с крадени антикварни пушки в Темза и точно в този момент приятелите му звънят, за да му кажат, че проклетите пушки струват цяло състояние! Гай Ричи нямаше как да направи този прекрасен финал пред изобретяването на мобилния телефон.

 Заедно с филмите, които гледахме, се променяше и родният пейзаж. Най-напред мобилният телефон тежеше като ютия и се асоциираше с мутра. После започна всеобщата истерична мода, която принуди дори кварталния луд да снове с длан, залепена на ухото, оживено бърборейки с някого. Сега сме послед нормализацията на мобилните комуникации: всички и навсякъде се държат за ушите, без да са луди и говорят с когото трябва. Публичната еротика многократно увеличи обема си по простата причина, че възможността да се свързваш лесно с другите създава възбуждаща илюзия за виртуално докосване. Въздухът буквално трепери от виртуални докосвания.

 Появи се нова перверзийка – GSM- ексхибиционизъм, практикуван от изобретателни дами и господа, които ги възбужда да седят сами на маса в изискано заведение и да провеждат с отсъстващия си партньор красноречив разговор така, че всички наоколо да чуват придиханията им. Промениха се и тв-новините : външният министър, неизменно въоръжен с устройство „Свободни ръце”, излиза от служебния автомобил като герой от Специален доклад, а депутати от целия политически спектър бъбрят по GSM –ите си до посиняване в пленарната зала. Да не пропуснем градските птици, които положиха нечовешки усилия, за да оцелеят в новата интонационна среда. Малко им бяха автомобилните аларми и чалгата, та им се наложи да надвикват и тези устройства. В резултат от направената битка между природа и технологии, птиците в градските паркове вече чуруликат, грачат и извиват трели толкова пронизително, колкото никога досега. За тях това е въпрос на оцеляване – ако не превъзмогват с песни шума от комуникациите, които улесняват размножаването при хората, но заглушават собствените им любовни призиви, набързо ще се окажат в списъка на изчезващите видове. От друга гледна точка обаче пейзажът изобщо не се е променил като изключим безспорния факт, че всеки с мобилен телефон в джоба може да изпадне в гранична ситуация, подобна на тази от филма на Гай Ричи. Пейзажът ни всъщност прилича на взет от детска книжка с картинки, където са изобразени поучителни исторически несъответсвия. В тях нарочно са скрити сгрешени нововъведения от следващи епохи или от други култури. Детенцето трябва да ги открие, за да запомни завинаги кога са изобретени книгопечатането, приборите за хранене, велосипеда, парния локомотив и т.н. 

Само си предствете монахинята, в чийто крайградски манастир още не е прокаран стационарен телефон – почти век и половина след изобретяването на това съоръжение, и я вижте как с лекота праща този проблем по дяволите, вадейки от джоба си елегантна безжична кутийка за разговаряне. В кое време живее монахинята? После си представете екологично чистата българска провинция, която предлага почти безплатни екскурзии във  времето, и вижте как чуждите туристи се фотографират до припадък, приклекнали във външни клозети, или носени на човешки гръб през буйни планински води, а местните , обзети от патриотично възмущение, се обаждат от мобилните си апарати по редакциите, за да се оплачат от неуважението към техните нужници.

 А сега, за финал, си представете хайтек и ърбън визията, която напоследък ни сервира Холивуд, и ще ме разберете – нашите български гледки са фрашкани с времени и културни грешки. За щастие GSM –ът със сигурност не е между мях.